ЧЕТВЪРТА НЕДЕЛЯ СЛЕД ВЪЗДВИЖЕНИЕ НА СВЕТИЯ КРЪСТ ГОСПОДЕН: ЛИТУРГИЯ В ИКОНИЧНО ВРЕМЕ

„Сега виждаме смътно като през огледало, а тогава – лице с лице;  сега зная донейде, а тогава ще позная, както и бидох познат”. (1 Кор. 13:12)                                                                              

Възлюбени в Господа братя и сестри,

Днес ще погледнем на иконопочитанието от един по-различен, но уверен съм, доста важен ъгъл. Ще погледнем от есхатологичен ъгъл. С думите есхатон, есхатологичен, обозначаваме нещата, отнасящи се до бъдещето, до последното.

Историята касае времето, а есхатологията - вечността, или иначе казано, есхатологията е своебразно продължение на историята. След приключване на историята, започва есхатона – това е стандартния възглед на Запада.

Четейки книгата Битие оставаме с усещането, че хората преди грехопадението са имали едно по-близко общение с духовния свят. Духовното им зрение е било неповредено и те са виждали Бога-Син и ангелите ако не с телесните си очи, то с интуицията си. След грехопадението, Бог им дава кожени дрехи – метафорично обяснение за това, че човешката телесност става много по-груба и общението с духовния свят става изключително с вяра, а не с виждане. Духовният свят става някак непроницаем за падналия човек.

В Стария Завет богопочитанието изключва образи и статуи. Праотците правят купчина от камъни като паметник, че на това място Бог им е помогнал. Но те не дялат камъка, не правят подобия. Просто паметник, да се паметува. Втората Божия заповед е категорична: „Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята, и що е във водата под земята“ (Изх.20:4) В книга Второзаконие 4:15-18 е обяснена и причината: „Дръжте твърдо в душите си, че вие не видяхте никакъв образ в оня ден, когато Господ ви говори на (планина) Хорив изсред огъня, да не би да се развратите и си направите дялан образ, лик на някой кумир, който да представя мъж или жена, лик на някой добитък, който е на земята, лик на някоя птица крилата, която хвърка под небесата, лик на някой (гад), който пълзи по земята, лик на някоя риба, която е във водите по-долу от земята“.

Чухте глас, но не видяхте образ, защото всеки образ на Бога би бил фантазия и би отклонил от истината. В Стария Завет Бог е неизобразим поради неговата отвъдност (трансцендентност).

Човекът пък е нежелателно да се изобразява поради грехопадението, което е повредило Божия образ в него.

Ангелите, които останали верни на Бога, обаче са изобразими. Това са херувимите на кивота и храмовите завеси. Това били единствените изображения при богослужението. Самият храм бил построен по образа на небесната скиния, който Бог показал на Мойсей във видение.

И така, центрирана около храма, век след век се занизала историята на избрания Божи народ. Голямото очакване било идването на Месия – Царят и Неговото царство. Прав е Мирча Елиаде, когато казва, че всяка религия желае да се освободи от историята. Според бележития румънски религиовед това се осъществява посредством есхатологията, която би трябвало да сложи край на историята. И той е прав, въпросът е как го постига всяка религия?

Според езическите религии и елинската философия - като се обезличи историята с кръженето на времето в цикли и така се надмогват (изпразват от новост)  събитията и личностите. Това описва и Еклисиаст, когато наблюдава вятъра, кръговрата на водите, смяната на сезоните и годините, суетата на живота и постоянно заключава: „Няма нищо ново под слънцето.“

При евреите, както казахме, историята се развива линейно – от сътворението към Идването на Месия и Неговото възцаряване. В Библията срещаме изрази като стария - новия век (еон – еднороден по характер период от време), времето на езичниците – времето на Израил, първите времена – последните времена. В първите дни на земята царува дяволът, в последните – ще царува Месия.

И тук, насред историята, един дърводелец от Назарет обявява, че Той е Месия, че идва Царството, новият еон, последните времена. Нещо повече, Той дори приема поклонение като Бог.

Чрез въплъщението „от Светия Дух и Дева Мария“ Бог влиза по един нов начин в историята. Става нещо наистина важно: Бог става видим за нас, и то не като при в старозаветните си явявания (теофании), но както казва апостолът: „ което сме чули, което сме видели с очите си, което сме наблюдавали и което ръцете ни са попипали“. Става промяна в парадигмата, изразена от ап. Йоан с думите: „Словото стана плът“ и „Никой никога не е видял Бога, единородния Син, Той го изяви.“ Точно тук е богословският център, около който се придържат отците на Седмия вселенски събор, когато утвърждават иконопочитанието. Бог е станал видим, следователно – изобразим. Чрез Голготската саможертва човеците са изкупени, а Божият образ възстановен, следователно и човекът става изобразим, подобно на Божиите ангели.

Но умът на апостолите е подложен и на други големи изпитания. Да, Христовото възкресение разпръсква тридневния смут, предизвикан от Голгота. Но след възкресението си, Христос отново няма намерение да остава на земята като Цар. Затова в умовете на Христовите ученици изникват резонни въпроси, като: „Господи, сега ли ще възстановиш царството?“. Отговорът: „Не е за вас да знаете времена и години, но ще приемете сила…“.

И  те приемат тази сила след 10 дни - на Петдесетница!

Какво тогава става с Царството, с новия еон, с обещаните последни времена? Нима малката общност от Йерусалимската горница е изпълнението на великите старозаветни обещания към Божия народ?

Целият древен свят и почти целият Израил продължават да са в тъмнина. Но, чувайки да се величае Бога чрез дарбата за „говорене на езици“,  св. ап. Петър е категоричен: „мъже иудеи и вие всички, които живеете в Иерусалим! Нека ви бъде известно това, и внимавайте на думите ми:  тия не са пияни, както вие мислите, защото е трети час през деня; но това е реченото чрез пророк Иоиля:  "и ето, в последните дни, казва Бог, ще излея от Моя Дух върху всяка плът; синовете ви и дъщерите ви ще пророчествуват; младежите ви ще виждат видения, а старците ви ще сънуват сънища…“ (Деян.2:14-17  и сл.)

С тези думи св. ап. Петър разсейва въпросителните, като обявява идването на новия еон, на последните времена. Ако Рождество Христово е точката, в която вечността докосва времето, то Петдесетница е истинското начало на Последните времена. Но едновременно с този нов век, с тези настъпили последни времена, продължава и съществуването на първите времена, в които казахме дяволът царува на земята. Злото е победено, но не е изкоренено. И така, оказва се, че християните живеят в два времеви периода - новият век и старият  (с който обаче не трябва да се съобразяват). От Петдесетница те са жители едновременно на две царства – земното и небесното. Докога те ще съществуват заедно – не знаем. „Времената и годините“ касаят земното царство и само Бог ги знае, но „силата“ Божия – благодатта, принадлежи на бъдещия век, който вече започнал.

И така: ние живеем едновременно в две царства. Божието царство е дошло, но старото, макар и осъдено, все още не си е отишло. Ние сме още в тази груба плът, в тези „кожени дрехи“, дадени на съгрешилия Адам, но с нас е станало и нещо ново – духовно сме възкръснали и „окото ни е просветлено“. С това око, както казва св. ап. Павел: „Сега виждаме смътно като през огледало, а тогава - лице с лице; сега зная донейде, а тогава ще позная, както и бидох познат“. В онези древни времена, преди 2000 години огледалата са представлявали полирана метална повърхност. Образът, който са отразявали е бил ясно разпознаваем, но не в големи детайли. Това представляват за нас иконите. Те не са толкова за телесните очи, колкото за духовните. Не са създадени за естетика, а за общение с личността, която е изобразена. Умовете ни често се изпълват с мисли от рода на „точно така ли е изглеждал този и онзи светец, нарисуван на иконата“. Нека знаем: сега виждаме неясно, като в древно огледало. Този период, в който ние живеем, е вече съществено различен от времената на невежеството, времената на езичниците. Наистина не сме в пълно познание, но не сме и слепи.  Затова апостолът казва „виждаме“.

Католическото и протестантското богословие споделят юдейския възглед за историята. Признават настъпването на последните времена от Петдесетница, но не осмислят този факт и за тях есхатонът остава някакъв далечен период, който ще настъпи след Второто Пришествие. В техните книги по систематично богословие есхатологията е просто последния раздел, предназначен за любопитните умове, които искат да надникнат в бъдещето.

Но, както видяхме, Православието вижда преодоляването на историята чрез взаимно проникване, общо съществуване с есхатона, започнало на Петдесетница. Така ние стъпваме на учението на св. Максим Изповедник и разглеждаме Старият Завет като сянка, Новият Завет – като икона, а Есхатонът като напълно разкрита истина. Това е перфектното тълкуване на думите на св. ап. Павел от 1Кор.13:12. Когато дойде Второто Христово Пришествие, ще видим „лице в лице“, но сега, ако можем така да се изразим, живеем в иконичен период. Период, в който есхатонът нахлува в историята и я преобразява. Именно за това се молим в Господната молитва: „Да дойде Твоето царство, да бъде Твоята воля, както на небето, така и на земята.“

На остров Патмос, след като разглежда проблемите на седемте църкви в исторически аспект, ап. Йоан преживява нещо необичайно, едно преминаване в небето, за което казва: „След това погледнах, и ето, врата отворени на небето, и предишният глас, що бях чул като от тръба, която говореше с мене, каза: изкачи се тук, и ще ти покажа, какво трябва да стане след това.“ (Откр.4:1)

Ап. Йоан минава през тези врата и влиза в този „паралелен“ свят. И това, което вижда е една космическа литургия. В 5 глава на Откровение той е въведен в небесното светилище, по образа на което бе направен старозаветния храм. Може би най-величествения момент в цялата Библия е именно тази небесна литургия, на която той присъства.

А най-поразителното, братя и сестри, е, че и ние присъстваме там. Изкупеният Божий народ е представен от 24 старци, около престола. Именно те изобразяват цялата църковна пълнота, включително и нас. Дванадесет старци символизират 12-те Израилеви племена - старозаветния Божий народ, а другите дванадесет новозаветния Божий народ - Църквата. Зад образите, видени на небето от ап. Йоан,  стоят реалности. А изводът е: ние сме там и това е точно нашата литургия. Литургията, която се служи във всички православни църкви по света и която е едно с небесната. Нека погледнем само няколко текста на св. Златоустова литургия.

Когато свещеникът прогласи „Благословено е царството на Отца и Сина, и Светия Дух“, това е знак, че ние сме в този есхатон, който е навлязъл в историческото време.

В молитвата преди Малкия Вход свещеникът тихо се моли: „Владико Господи Боже наш, Който си установил на небесата чинове и войнства на ангели и архангели в служба на Твоята слава, направи така, че с този наш вход да се извърши и вход на светите ангели, които заедно с нас да служат и славословят Твоята благост.“

В началото на евхаристийния канон е диалогът на свещеника с Църквата „Да издигнем сърцата си нагоре! Издигнати са към Господа!“ – още едно утвърждение, че нашите сърца са там горе, където е Божия Агнец.

Преди църквата да запее трисветата песен, свещеникът тихо се моли: „Благодарим Ти и за тази служба, която благоволи да приемеш от нашите ръце, макар и пред Тебе да стоят хиляди архангели и безброй ангели, херувими и серафими, шестокрили, многоочити, които високо летят.“ После възглася: „А небесните сили пеят, възкликват, възгласят победната песен и казват“. Тук гласът на Църквата се слива с ангелския хор: „Свят, свят, свят е Господ Саваот. Пълни са небето и земята с Твоята слава….“, а свещеникът тихо продължава: „Заедно с тези блажени сили и ние, човеколюбиви Владико, възкликваме и казваме: свят си и пресвят Ти и Единородният Твой Син и Светият Твой Дух; свят и пресвят си и великолепна е Твоята слава …“

В анамнезиса (припомнянето) на Литургията свещеникът тихо чете: „И тъй, като възпоменаваме тази спасителна заповед и всичко, извършено за нас: кръста, гроба, тридневното възкресение, възнесението на небето, сядането отдясно и славното второ пришествие“. Тоест, ние спомняме не само отминали събития, но и бъдещи – Второто пришествие, като вече станали. Така се заличават границите между минало, настояще и бъдеще, т.е. ние не сме участници в някаква чисто земна, възпоменателна литургията, ние сме на тази  космическа, извънвремева литургия.

Център на тази небесна литургия е Самият Той: „Погледнах, и ето, сред престола и четирите животни и сред старците стоеше Агнец, като заклан“. (Откр.5:6)

Замислете се, ако там, в небесното светилище, е истинският Христос и същевременно тук, зад този иконостас ние също твърдим, че са истинското Тяло и Кръв Христови, не са ли по един тайнствен начин тези двете – земната и небесната литургии – всъщност ЕДНА, единствена литургия, която ние служим заедно с небесните сили в този първи ден от седмицата, която светите отци наричат осми ден. Осми, казваме, защото след приключване на старото творение, в седмия ден Бог си почина, а новото творение започва в първия ден след тази почивка. След като Христос завърши делото на изкуплението на кръста и обяви „Свърши се!”, в събота Го виждаме да почива в гроба, за да възкръсне в първия ден на седмицата и да постави началото на новото творение. Този ден по земното броене е наистина първият от новата седмица, в България го наричаме неделя, в Русия – воскресение. Но погледнато от друг ъгъл, този ден е нов по същност, не от земното броене, а от есхатона. Той е ден невечерен, т.е. несвършващ, вечен. А за нас това е денят на литургията, ден, в който идвайки в земния храм, по думите на св. ап. Петър „и вие, като живи камъни, се вграждате в духовен дом, за да станете царско свещенство, да принасяте духовни жертви, благоприятни на Бога чрез Иисус Христос” (1Петр.2:5). Това става на светата литургия.

Един протестантски пастор срещнал православен свещеник и му казал: Ние, протестантите, вършим благотворителност, строим старчески домове, социални заведения, зали, болници, организираме концерти за поп и рок музика и привличаме младите, правим екскурзии, много сме активни. Вие, православните клирици, и Православната Църква какво правите? Свещеникът отговорил с едно изречение: Ние служим светата литургия!

Ето, такава е тежестта на литургията; идвайки в храма, приемайки Неговото Тяло и Кръв, ние се вграждаме в духовен дом, вграждаме се в Него.

На тази космическа литургия ние седим на една трапеза заедно с Богородица, с апостолите, със светците, с ангелските сили. А иконите около нас са прозорци към друг свят, към есхатона. На тях светците са изобразени обожени, преобразени – каквито са в живота в бъдещия век, в есхатона. Светлината в иконата винаги й придава есхатологичен характер. За това свидетелства и ореола, или нимба, около главата на светеца. И поглеждайки през тези прозорци към небожителите, нека помним, че и те – Божият Син, св. Богородица, светците и ангелите също гледат към нас от тези прозорци.

Като знаем всичко това, нека внимаваме как живеем пред Бога и как стоим в Божия храм, според литургичния призив: „Да стоим добре, да стоим с благоговение, да внимаваме, за да принесем в мир светото възношение“.

Амин.

Свещ. Красимир Кръстев