„Господ Йеова ми даде езика на учените, за да зная как да помогна с дума на уморения.“ (Исая 50:4)

Страхувам ли се да говоря, когато не съм вътрешно убеден, че това, което казвам е продиктувано от Бога? Защо трябва тъй боязливо да питам, дали Святият Дух е Този, Който ме нуди да кажа това или онова? Не ще ли достигна до съзнанието за духовната си бедност, ако считам, че е необходимо всеки път да имам убеждението, че думите, които говоря ми се дават непосредствено от Бога?
Духовно богятият християнин говори от пълнотата на Божията милост в живота му. Сутрин след сутрин, той се събужда с готовност да се учи от Божието Слово, да събира духовни богатства, от които по-късно ще се ползва. С всяка, по различен повод получена милост, той натрупва изобилие през целия си живот и то му помага да прогласява Божията мъдрост. Този опит създава предпоставки, той в дадения случай да изкаже мнението на Святият Дух, без дръзката самоувереност, че е непосредствен рупор (говорителна тръба) на Бога.