ТЪЛКУВАНЕ НА КНИГАТА ОТКРОВЕНИЕ 19^-та гл. І част

„И след това чух силен глас от голямо множество в небето да казва: Алилуя! Спасението и славата, и почитта, и силата, на Господа Бога Наш, защото истинни и праведни са присъдите Му; защото осъди голямата блудница, която покваряваше земята с блудството си и отсъди за кръвта на слугите Си (пролята) от ръката й!“

За първи път книгата не споменава Храма. Като е бил разрушен и построен отново, той е очистен и според еврейската традиция, дните следващи Кипур са радостни. Празникът Суккот е наречен също „дни на радост“. Юдеите не трябвало да постят в дните на изграждането на хижите и палатките. Откр.19^-та гл. започва с празник – сцена от „Сватбената вечеря на Агнето“ – метафоричното описание на свещеното ядене на хляба на Причастието на Църквата с Нейният Господ и Спасител (виж Лука 22:15-18).

При последните събития верните на Бога ще издигнат въпроса: - „Докога?“ (виж Дан.8:13; Откр.6:9-11), но ще им бъде казано да почакат. Откр.19^-та гл. описва момента, в който на техните молитви ще бъде отговорено, когато „светилището ще се очисти“ (Дан.8:14) и голямото множество от изкупените ще възкликне в ответно хваление.

Неизбежното унищожение на „Блудницата“ е съпроводено с ответната литургия, разделена на 5 отделни части. Библейски изследователи считат, че числото „5“ в Писанието е свързано със Силата, особено в смисъл на военни действия. Съответно, тази песен от 5 части е „боен химн“ основан в/у старозаветните песни на победа над враговете на Бога и на Завета.

Небесното множество пее: „Алилуя!“. Това възклицание е извлечено от Псалмите: „Нека се довършат грешните от земята, и нечестивите да ги няма вече. Благославяй душе моя Господа! Алилуя!“ (Пс.104:35). „Алилуя!“ напомня за старозаветните халел-псалми (виж Пс.113^-ти-118^-ти) - песни на победата, които били изпълнявани при празниците Пасха и Шатроразпъване (Суккот). Тези псалми празнували Божието величие, особено както се открива при избавлението на Неговия народ от Египет и тяхното възстановяване към истинско поклонение; празнуващите очаквали деня, когато всички народи ще хвалят Господа. Единствените новозаветни употреби на този еврейски израз (означаващ „Хвалете Господа!“) са в този текст, където той се среща 4 пъти, в хваление за божественото завладяване на Земята.

Следващият израз напомня Давидовото възклицание, когато подготовката за построяването на храма завършила: „Твое, о Господи, е величието, и силата, и великолепието, и сиянието, и славата; защото всичко е Твое що е на небето и на земята; Твое е царството, Господи, и Ти си на високо, като глава над всичко“ (1Лет.29:11). Христос също споменал Давидовия текст в Господната молитва: „Защото Царството е Твое, и силата и славата до вековете, Амин!“  (Мат.6:13). Песента също цитира Давидовото празнуване на всеобхватната власт на Божиите закони: „Съдбите Господни са истинни и, без изключение, справедливи.“  (Пс.19:9). При изпълнението на проклятията на закона в/у отстъпилия „град“, Църквата подхваща псалма, потвърждавайки, че Неговите съдби са истинни и праведни.

Унищожаването на Блудницата Юда е нагледен пример за Божията праведност. Честта на Бога не би могла да търпи повече богохулствата на Неговото име, причинени от бунта и злите дела на Неговия народ (ср. Римл.2:24). Доказателството, че „Неговите съдби са истинни и праведни“, е точно фактът, че Той нанася възмездие върху Своя собствен народ заради самия Себе Си, отхвърляйки онези, които са били наричани с Неговото име: „защото осъди голямата блудница, която покваряваше земята с блудството си и отсъди за кръвта на слугите Си [пролята] от ръката й!“. Това установява връзката м/у Блудницата и „Езавел“ която се стреми да унищожи църквите (виж Откр.2:20-24). Езавел, блудната царица (виж 4Царе 9:22), отклонила Израил от поклонение пред истинския Бог към култ пред Ваал (виж 3Царе 16:29-34). Тя преследвала и убивала пророците (виж 3Царе 18:4,13) и издигнала лъжесвидетели, за да клеветят праведните в съда (виж 3Царе 21:1-16). Така Йиуй бил определен от Божия пратеник да унищожи дома на Ахав, „за да отмъстя върху Езавел за кръвта на слугите Си пророците, за кръвта на всичките Господни слуги“ (4Царе 9:7). Прелюбодейните флиртове с езичеството били сравнявани от пророците с „блудствата и чародеянията“ на Езавел (виж 4Царе 9:22): точно както тя си „начерни клепачите на очите си, накити главата си“ в напразен опит да избегне своята гибел (виж 4Царе 9:30-37), Израил напразно направил същото: „А ти, запустяла, какво ще правиш? Ако и с червено да се облечеш, ако и със златни накити да се украсиш, ако и с много боя да боядисаш очите си, напразно ще се украсиш: любовниците ти ще те презрат, ще търсят да отнемат живота ти.“ (Ерем.4:30); (виж Езек.23:40). [В акадско-шумерският „Епос за Гилгамеш“ се твърди, че Майката Земя е блудница. Мандейските религиозни текстове от Южен Ирак съдържат легенда за някаква разпусната жена-царица на име Мириам, която седяла на трона, в устието на р. Ефрат и четяла „Книгата на истината“. Евреите също имали подобни идеи за блудницата (Земя). Може би, оттук идва и значимостта на историята за блудницата Раав, която живеела в стената на древния град Ерихон. Раав (или Рахав) едновременно било и небесно божество, победено от Яхве и хвърлено от Небесата на Земята. Древният град Ерихон бил символ на Земята, а градската му стена – на повърхността (свода) на Земята, в която живеела блудницата Раав. В Новия завет е интересно, че името „Магдалина“ означава „замък“, „крепост“ или „кула“, като всички тези термини напомнят за укрепен дворец в подземния свят и въображаемата му кула, която достига до Небесата. В древната египетска „Книга на мъртвите“, гл. 17, се казва, че подземният бог Анубис подготвил място в/под Земята за седем духа, които трябвало да пристигнат в „деня на идването от там“, което може да бъде разшифровано като „деня на слизането от Небесата на Земята“. „Мария, наречена Магдалина, от която бяха излезли седем беса“ (виж Лука 8:2), била архетип на „паднала богиня“, която паднала на Земята, по подобие на Изида (Венера). Вероятно историите на блудниците Раав и Мария Магдалина са вариации на един и същ модел (на една и съща матрица) – те отразяват важна част от мита за разрушената планета. Подобни истории за жени-блудници могат да бъдат намерени в различни предхристиянски текстове. „Много-много отдавна нейното име било Изида - царицата на добрите духове, а други я познавали като Магдалина, носеща чаша с лечебен (целителен) балсам. Посветените я наричали ​​„Notre Dame des Cross“.“ (виж кн. „Genesis: The First Book of Revelations“, David Wood, Baton Press, London, 1985, р. 300)]

Говорейки за изливането на заветните проклятия при разрушаването на Ерусалим през 70^-та г.сл.Хр., Исус казал: - „Това са дни на въздаяние, за да се изпълни всичко, което е писано.“ (Лука 21:22). Но тези Христови слова преди ХХІ века, всъщност, били илюстрация за предстоящите в края на времето съдби над отстъпилия християнски свят, измамен от юдео-ционистките управители на света.

„И втори път казаха: Алилуя! И димът й се издига до вековете на вековете.“

Чрез Мойсей Бог предупредил за бъдещото отстъпление на Израил, когато те щели да Го предизвикат да ревнува, като служат на други богове (виж Втор.32:15-22), довеждайки сигурна гибел в/у себе си и своята земя (виж Втор.32:23-43). Бог заплашил, че Неговото въздаяние ще сполети отстъпниците: „На Мене принадлежи възмездието и въздаянието“ (ст.35^-ти); „Ще въздам на враговете Си и ще сторя възмездие на ненавистниците Си“ (ст.41^-ви); „Развеселете се, народи, с людете Му; защото ще въздаде за кръвта на слугите Си, и ще стори възмездие на противниците Си, и ще направи умилостивение за земята Си, за людете Си“ (ст.43^-ти).

Голямото множество повтаря припева: „Алилуя!“ Причината за хваление отново е благочестивата радост при унищожението на врага на Църквата („Блудницата“), защото неговият дим се издига за вечни векове. Образността с издигащия се дим изхожда от разрушението на Содом и Гомор (виж Бит.19:28), но конкретният израз е взет от описанието на наказанието на Едом в книгата на пр. Исая 34:10 (относно наказанието над Едом/Села виж кн. Авдий). Той е използван тук за да посочи, че „Вавилон“ е паднал завинаги.

„И двадесет и четиримата старейшини и четирите живи същества паднаха ничком, и се поклониха на Бога - Седящият на престола, като казаха: Амин! Алилуя!“

Всъщност, Йоан докладва, че литургията и реда на службата, разкрита в целия Апокалипсис, продължава: - 1.) очистването на фитилите и доливането на маслото в 7^-те лампи (виж Откр.1^-ва-3^-та гл.); - 2.) заколването на жертвеното агне (виж Откр.5:6); - 3.) изливането на жертвената кръв в основата на олтара (виж Откр.6:9); - 4.) поставянето на тамяна в/у кадилния олтар, през времето на мълчанието и молитвата (виж Откр.8:1,3-5; ср. Лука 1:10); - 5.) предлагането на всеизгарянето и изливането на напитките в/у жертвения олтар (виж Откр.16^-та гл.); - 6.) съпровождането на всеизгарянето със звуци от свиренето на свещениците с тръбите (виж от Откр.8:6 до 11:19) и пеенето на псалми (виж Откр.19:1-8); и най- накрая - 7.) Пируването с жертвата (виж Откр.19:9-21), ако е принос за грях (виж Евр.9:14,26,28; 10:12). Небесната литургия разкрива как 24^-тестарейшини и 4^-те живи същества, метафорично представляващи Църквата и всички земни създания (ср. Откр.4:4-11), поемат своята конкретна роля в пеенето на песните-псалми. Но преди да сторят това хваление ни се разкрива, че те паднали ничком и се поклонили пред Бога (ср. Пс.95^-ти). (Физическото положение на поклонника в публичното и официално поклонение е нужно да бъде такова, че да отговаря на богоугодния страх и почит, които са уместни за хора, допуснати до общението с Бог-Отец, Който седи на Престола.)

„И глас от престола излезе като каза: Хвалете Бога Наш всичките Негови слуги и които се боят от Него, и малките, и големите!“

Не ни се казва чий глас обявява четвъртия раздел на литургията от Престола. По- вероятно това бил гласът на Исус Христос, призоваващ Своите братя (виж Римл.8:29; Евр.2:11,12) да хвалят нашия Бог (ср. Йоан 20:17, където Исус казва: „Отивам при Моя Баща и вашия Баща, Моя Бог и вашия Бог.“). Че това се отнася за Църквата като цяло е ясно от описанието на поклонниците: „всичките Негови слуги, и които се боят от Него, и малките, и големите.“

„И чух като глас от голямо множество, и като глас от много води, и като глас от силни тътени, казващи: Алилуя! Защото зацарува Господ Бог Всемогъщият! Нека се радваме и нека се веселим, и да дадем славата на Него, защото дойде сватбата на Агнето и жена Му приготви себе си!“

Когато цялата Църква отговаря на призива на служителя, тя говори с познатия Глас от Облака на Славата (ср. Изх.19:16; Езек.1:24), показвайки своето пълно отъждествяване със славния Образ на Бога. Йоан чува, като глас на голямо множество и звук на много води и като звук на силни тътени (гърмежи). Облакът на Славата Господна е приел Църквата в Себе Си.

Първото „Алилуя!“ на „голямото множество“ хвали Бога за Неговата върховна власт, изявена в съда над голямата Блудница. Четвъртото „Алилуя!“, в последния раздел на литургията, отново хвали Бога за Неговата върховна власт, този път изявена в сватбата на Агнето с Неговата Невеста. Изглежда, че унищожаването на Блудницата и сватбата на Агнето с Невестата (разводът и сватбата?), са взаимосвързани събития. Съществуването на Църквата като събранието на Новия Завет бележи изцяло нова епоха в историята на изкуплението. Бог вече не просто приема езически вярващи в Стария Завет (както често правеше при старозаветната наредба). Вместо това, Той довел „идещия век“ (виж Евр.2:5; 6:5), века на изпълнението, в тези Последни Дни. В горницата било зачатието, а 50 дни по- късно, на Петдесетница, било раждането на Новият Завет (по старозаветния модел „Пасха – Синай“).

Сключването на мир в древния свят, често бил съпровождан със сватба. Множеството на изкупените възклицава: „Жена Му приготви себе си!“ Задължението на апостолите през последните дни (края) на оня век (века на старозаветната наредба) било да приготвят Църквата за нейната брачна церемония. Павел писал за Христовата жертва като за изкуплението на Невестата: Той „възлюби църквата и предаде Себе Си за нея, за да я освети, като я е очистил с водно измиване чрез Словото, за да я представи на Себе Си църква славна, без петно, или бръчка, или друго такова нещо, но да бъде света и непорочна“ (Ефес.5:25-27). Апостолът разширил този образ, когато писал на Коринтяните за целта на своето служене: „Ревнувам за вас с божествена ревност, понеже ви сгодих с един мъж, да ви представя като чиста девица на Христос. Но боя се да не би, както змията измами Ева с хитростта си, да се разврати умът ви и отпадне от простотата и чистотата, която дължите на Христос“ (2Кор.11:2,3). Когато кризата на онзи век приближавала към своя край и много хора напускали вярата, и следвали различни ереси, под вдъхновението на Светия Дух, Юда написал спешно, тревожно, послание до Църквата (виж „Съборно послание на Юда“, ст. 3^-ти), в което наставлявал Невестата да остане вярна на своя Господ, предавайки я „на Онзи, Който може да ви пази от препъване, и да ви постави непорочни в радост пред Своята Слава“ (Послание на Юда, ст. 24^-ти).

Но заведен в Духа в Господния Ден Йоан видял видение за Църквата в нейната слава и чистота, успешно издържала своите изпитания и изкушения, преминала в края през Голямата скръб, в своето притежание на Царството като Невеста на Христос. Някога, обратно на очакванията на Рим, разрушението на Ерусалим не било краят на християнството. Напротив, това било пълното установяване на Църквата като новия Храм, окончателното изявление, че Бог Си Е взел нова Невеста, вярна, непорочна девица, която успешно е отблъснала измамните изкушения на Змея. Така събитията в Земята (Юдея) през І и ІІ век след Христа ни помагат да разберем какво ще се случи и в края на времето с Църквата. Земята се е приготвила и когато Бог спаси Сион тази Земя ще получи името - венчана; това ще бъде нейният сватбен ден, нейната венчавка за Господа (виж Исая 62:4,5).

„И на нея се даде да се облече в чист и светъл висон, защото висонът е праведните дела на светиите.“

Хвалебствената песен продължава: „И на нея се даде (позволи) да се облече със светъл и чист висон (лен); защото висонът е праведните дела на светиите“. Ленът е използван като символ (виж Откр.3:4; 4:4; 7:9,14; 15:6); неговото символично значение изрично е изявено като праведните дела на светиите. На Църквата й се дава възможност да се облече в лена на праведните дела – т.е. освещението се изпълнява от вярващите, но това освещение се дължи изцяло на благодатното дело на Божият Свят Дух в сърцата (умовете) на светиите. Изразът напомня за Откр.3:18 - Църквата купува от Христос белите дрехи от висон, а Блудницата - купува дрехите си от Звяра (виж Откр.13:17).

Това двойно (двустранно) наблягане се намира навсякъде в Писанието: „Ще се осветите… Аз Съм Господ, Който ви освещавам“ (Лев.20:7,8); „направете си ново сърце и нов дух“ и „ще ви дам и ново сърце, и нов дух ще вложа вътре във вас“(Езек.18:31 и 36:26); „изработвайте спасението си със страх и трепет; защото Бог Е, Който според благоволението Си, действа във вас и да желаете това, и да го изработвате“ (Фил.2:12,13).

„И каза ми: Пиши! Блажени, които са поканени на вечерята на сватбата на Агнето! И каза ми: Тези думи са истинни на Бога.“

На Йоан било казано да напише 4^-тото и основно блаженство на Книгата Откровение: - „Блажени, които са поканени на вечерята на Сватбата на Агнето!“. Църквата е била спасена от блудството на Юда и света, за да стане Невеста на Неговия Единороден Син (ср. 2Кор.11:2). Постоянният акт свидетелстващ за този факт е празнуването от Църквата на нейния свят празник - Господната вечеря (вечерята на сватбата на Агнето). Абсолютната вярност на това обещание се подчертава от уверението на ангела към Йоан, че тези думи са истинни на Бога, самата основа на Новия Завет в Исус Христос. [„Тялото на Исус Христос било строшено и принесено като причастие за всяко човешко същество, което избере да влезе в семейството на Бога. Главите на Левиатан са строшени и принесени като причастие за народите на света, които отхвърлят Исус Христос, и за сийимите „богове“, които властват над тях.“ (виж кн. „The Second Coming of the Antichrist“, Peter D. Goodgame, Defense, 2012, р. 152)] [В митовете на различни древни народи се говори както за „брака“ на Слънцето с планетата Венера, веднъж на всеки 1440 години (ср. Пс.19:4-6), така и за „брака“ или „сватбата“ на Младоженеца Юпитер с Невестата, като нещо носещо живот и добро за планетата Земя. Свидетелствата на свещениците от т.н. „Еноховата традиция“, т.н. „яхвисти“, са тясно свързани както със светлината от хелиакалните изгреви на планетата Венера, така и със знаменията на Яхве/Юпитер. (за повече виж кн. „Who Wrote the Bible?“, Richard Elliott Friedman, Harper One, San Francisco, USA, 1987) 
В един шумерски химн е описан бракът на Енлил (Юпитер) с Нинлил (Венера): - „Вие (Enlil) се оженихте за Ninlil, святата съпруга, чиито думи (слова) са (произхождат) от сърцето, тази с благородно лице в свята ma одежда, тази с красива форма и крайници (тяло), заслужаващата доверие дама по ваш избор. Покрита с очарование, дамата, която знае какво е подходящо за E-kur; тази, чиито съвети са перфектни, тази, чиито думи носят утеха (утешение) като пречистено (фино) масло за сърцето, тази, която споделя (седи на) светия трон, чистият трон с Вас, тя се съветва и обсъжда делата с вас. Вие заедно решавате съдбите в мястото с лице към изгрева. Ninlil, дамата на небето и земята, дамата (господарката) на всички земи, е почетена във възхвалата на Голямата Планина.“ (виж „Enlil in the E-kur (Enlil A)“, ETCSL, Lines 156-166) Древногръцкият историк Херодот (484-425 г.пр.Хр.) също писал за подобен „свещен брачен ритуал“ (м/у Юпитер и Венера в Светая Светих на храма), който се състоял в „най- горната кула“ на зикурата (във Вавилон). - „В последната кула се намирала велика светиня; и в нея стояло голямо и добре покрито ложе, а наблизо имало златна маса. Но в светилището нямало нито едно изображение и нито едно човешко същество не лежало (не се намирало) там през нощта, освен една местна жена, избрана измежду всички жени от бога, както казвали халдейците, които се явявали жреци на този бог.“ (виж кн. „The Histories“, Herodotus, Translation by Alfred Denis Godley, Harvard University Press, Cambridge, Massachusetts, 1920, Book 1, Chapter 181, § 5)]

В специалната служба на Господната вечеря хлябът и виното, които се освещават и предлагат на енориашите от свещениците, стават символично - тялото и кръвта на Господ-Бог Исус Христос, които, когато бъдат приети, изпълват човешките тела на участниците. При тази церемония е онагледено как в Деня на Господа (Съдният Ден) Духът на Исус Христос влиза в и изкупува духовете на мъжете и жените, вярващи в Него, правейки ги способни да победят Смъртта. Причастието е центърът на християнското поклонение; причастието е това, което трябва да правим, когато се събираме заедно. Всичко друго е второстепенно, което не означава, че второстепенните неща са маловажни! Поучаването на Словото е много важно, и необходимо за растежа и благоденствието на Църквата. Наставлението във вярата е незаменима част от християнското богослужение. Но то не е сърцето на християнското поклонение! Центърът на християнското богослужение, според ап. Павел, е участието в тялото и кръвта на Нашия Господ Исус Христос (виж 1Кор.10:16,17 и 11:20-34). Можем да видим това отразено в разчупването на хляба в апостолските дни, отразено простичко от Лука в Деян.20:7: „когато бяхме събрани да разчупим хляба…“ [В Древен Египет, откъдето евреите някога излезли, процесът на небесно възстановяване (възраждане) се наричал „хотеп“ („дарове“, „жертвоприношения“, „умиротворения“, „мир“). В египетските гробници, в сцените на „даровете на приношенията“, основното място заемал хлябът, поставен на кърпа (платно) или върху каменна плоча. В същото време този сакрален хляб бивал разчупен (или нарязан) на парчета, тъй като това ритуално действие на разчупването (или нарязването) символизирало необходимостта за покойния цар да „събере“ отново членовете на своето разчупено тяло и да се изкачи (издигне) на небесата. Зад всичко това, свързано с хляба на Причастието, стояла идеята за възстановяване на небесните тела в тяхното първоначално състояние (както те са били в началото, във времената преди греха и падението).]

В библейската история за Сътворението-Завет, фигуративно, човекът е представен като гладно същество. Човекът се отъждествява като участник в Първоначалния Завет, когато чрез храната взема света в тялото си и го превръща в част от себе си, в своя плът и в своя кръв. Чрез акта на яденето, Човекът всекидневно участва в Сътворението-Завет, поради който той е бил направен да владее над цялата Земя и сътворените същества. Всяко ядене би трябвало да е една благодарност към Бога и едно споменаване, че хората владеят над Земята, за да се наложи над целия свят господството на Твореца-Създател; т.е. владеенето на Човека не е самоцел, а участието му в Завета с Бога. В личен аспект, Човекът е вечно гладен за живот в Божието битие; гладен за Словото на Бога. Ние сме създадени по образ и подобие на Бога – т.е. направени сме духовни същества. Яденето от Дървото на Живота е още по- значим Заветен акт – олицетворяващ личното участие на Човека в единствено истинско Битие - това на Бога – онова, в което няма смърт, нито тление; което е вечно и не прехожда.

Така, заветно, целият свят е представен като всеобхватна празнична маса за човека. Като участва в акта на Сътворението-Завет с този свят, човек продължава живота си тук и сега, за да владее с определена цел – Земята да бъде Божие царство, а като взима участие в яденето на Господната вечеря – християнина свидетелства пред всички, че тялото и кръвта, смъртта и възкресението, на Исус Христос са му осигурили отново достъп до Дървото на Живота, удовлетворявайки изконния глад на всеки човек да живее завинаги в Божието битие.

Този образ за благодарността и празненството остава през цялата Библия като централен образ на живота. Това е образът на живота при неговото създаване и също възпоминание за образа на живота при неговия край и изпълнение: „Господ Исус през нощта, когато беше предаден, взе хляб, и, като благодари, разчупи и рече: Това е Моето тяло, което е [разчупено] за вас; туй правете за Мое възпоминание. Така взе и чашата след вечерята и рече: Тая чаша е новият завет в Моята кръв; това правете всеки път, когато пиете, за Мое възпоминание. Защото всеки път, когато ядете тоя хляб и пиете [тая] чаша, възвестявате смъртта на Господа, докле дойде Той“ (1Кор.11:23-26); „за да ядете и пиете на Моята трапеза в Царството Ми“ (Лука 22:30).

Така както яденето е основно за живота на земята, така яденето на причастието е в центъра на верския живот. Целият духовен живот, образно, произтича от това ядене - тази централна литургия на Завета. Централният ритуал на причастието е съставен според заветната литургия на сътворението, представена в Бит.1^-ва гл.: Бог взел творението, разделил го, разпределил го, преценил делото и се насладил на съботната почивка. Това е и моделът на вечерята на Исус с учениците в горницата. Исус Христос, в нощта, когато бил предаден, взел хляб и вино; благодарил; разчупил хляба, раздал хляба и виното, като ги нарекъл Свое тяло и кръв; после учениците опитали и го преценили, като единадесет го одобрили, а един го отхвърлил; накрая верните си починали и се зарадвали с Него. Които останали с Него – станали участници в Новия Завет на Царството.

Когато християните участват в този ритуал в Господния Ден, те се пренастройват, наново свикват, наново се обучават на правилния начин на живеене в света. Евхаристия означава и Благодарение. Това е възстановяването на истинското поклонение (благодарение), което възстановява делото на човека. Възстановяването на истинското поклонение е първостепенно над всички останали обществени дейности (които, от Библейска гледна точка, сами по себе си не биха имали никакъв смисъл, ако не са в хармония с изначалното Сътворение-Завет). 

„И паднах пред краката му да се поклоня на него и каза ми: Внимавай! Не прави това! Съслужител на тебе съм и на братята ти, които имат свидетелството за Исус! На Бога се поклони, защото свидетелството на Исус е духът на пророчеството!“

В радостта си Йоан паднал пред краката на ангела, да му се поклони, но ангелът му отговорил: „Внимавай! Не прави това!“ Защо два пъти е записана тази случка в книгата Откровение (виж Откр.22:8,9)? Защо ангелът не цитирал заповедта с/у лъжливите богове, както Исус направил (ср. Мат.4:10), когато дяволът изисквал от Него да му се поклони? Вместо това ангелът дал кратко обяснение за естеството на пророчеството: „Съслужител на тебе съм и на братята ти, които имат свидетелството за Исус! На Бога се поклони, защото свидетелството на Исус е духът на пророчеството!“

Понятието покланям се (на гръцки език – „proskuneō“) означава обичай да падна пред човек и да целуна краката му, краищата на дрехата му, земята и т.н.., и може да се използва не само за почит, дължима на Бога (или, греховно, пред лъжлив бог), но също и за най- обичайната почит, дължима на по- висш ранг (виж Бит.18:2; 19:1; 23:7,12; 27:29; 33:3,6,7; 37:7,9,10; 42:6; 43:26,28; 49:8). Било напълно уместно Лот да се „поклони“ пред ангелите, които го посетили, а за синовете на Израил да се „поклонят“ на Йосиф. Евангелист Матей използва думата, за да опише почитта на роба към неговия господар (виж Мат.18:26), а ап. Йоан я използва, за да запише Христовото обещание към верните филаделфийци, че юдеите ще бъдат принудени да „дойдат и да се поклонят [proskuneō]“ в краката им (Откр.3:9).

Йоан не е предложил божествено поклонение пред ангела, а по- скоро жест на почит към по- висш. Преди Петдесетница било уместно хората да се покланят пред ангелите, но вече не е така. „Недей!“ казал ангелът: „Аз съм съслужител на тебе и на братята ти, които държат свидетелството за Исус!“ Ангелът е на равно ниво с Йоан и останалите от християнската общност; затова той увещал ап. Йоан да се поклони на Бога, да „пристъпи с дръзновение към престола на благодатта“ (Евр.4:16). Фактът, че братята на Йоан държат свидетелството за Исус, показва, че те са членове на съвета, обитавани от Духа; защото свидетелството за Исус е Духът на пророчеството. Духът обитава там, където свидетелството за Исус е държано и прогласявано. Ангелът отхвърлил почитта, за да постави апостолското и пророческото служене наравно с това на ангелите (виж Деян.7:53). Разубеждаването не се основава на съображението, че поклонението отнема от Божията слава, а на съображението, че то отнема от почитта на истинското богослужение. След смъртта и възкресението на Христос, Небето и Земята са свързани в едно богослужение. Сякаш ангелът е искал да каже: - „Внимавай!“ - Ти и аз сме участници в едно и също свето („свято“ или „свето“ ≈ „превъзходно“) поклонение, затова „Не прави това!“ за да не принизиш в умовете на братята си славното достойнство, с което са удостоени, и което светиите носят!

Но коя била причината в ангелските думи, която непринудено накарала апостол Йоан да падне за да се поклони пред краката му? - Това са сведенията за причастието в тях. Ранната Църква освещавала причастието чрез голямо благодарение-молитва, което дало името на ритуала. Издигайки сърцата си към небето, те благославяли Бога за Неговите могъщи дела на спасение, потвърждавайки своето истинско притежаване на Христос и истински предвкусвайки насладата, която ще получат в Неговото тяло и кръв. Победоносното възклицание преминавало в молитва на благодарение (виж Откр.19:1-8), но точно блаженството на ангела за пръв път дава ясно отнасяне към това благословено празненство, което се яде в Божието царство и което било предвкусвано в Църквата. Ап. Йоан бил толкова възрадван в Духа, че непринудено, в радостта си паднал пред нозете на ангела.

Йоан пада да се поклони и всеки посредник между него и Христос изчезва! Защо? – Защото най- после е дошъл Господният Ден, когато ще се сбъднат думите на Исус изречени на тайната вечеря: - „Но казвам ви, че отсега няма вече да пия от тоя плод на лозата, до Оня ден, когато ще го пия с вас нов в царството на Отца Си.“ (Лука 26:29). Вярата на светиите сега се е достигнала до самата реалност; осъществила се е!